Георги Връбчев в акорди от думи и странстващи светове

Георги Връбчев: „Някъде” е навсякъде. Навсякъде, където можеш да откриеш нещо важно за теб самия.

 

Той е от хората, които вярват, че светът може и трябва да бъде по-добър. Казва, че винаги има път напред, дори и в най-непрогледната тъмнина, но само този, който дръзне да го потърси, има шанс да го открие.

 

Снимка към представянето на сборника "Акорди"

 

Докато чета разказите в сборника „Акорди“ на Георги Връбчев, долавям някаква особена връзка между тях. Истории с наглед обичайни ситуации и обикновени хора, но разказани през различен светоглед, който ме преобръща отвътре навън, а после обратно. Сякаш, за да ми напомни колко добри неща можем да свършим в живота си, ако осъзнаем колко малко време имаме, за да го направим.

Героите в повечето разкази правят точно това – вярват, че могат. Не се отказват от мечтите си и преодоляват всякакви житейски изпитания, за да ги постигнат, защото разбират крехката природата на своето съществуване. Въпреки че често се страхуват от несигурното бъдеще и изборите, които животът им предоставя, те продължават да търсят отговорите в себе си. А тези отговори понякога звучат като познати акорди за бас китара, друг път наподобяват песента на благородна птица, която се извисява над гъстата гора, за да открие за първи път усещането за безгранична свобода.

 

Снимка към представянето на сборника "Акорди"

 

Някои от героите нямат ясна представа за пътя напред, чувстват се объркани и смятат, че нищо не зависи от тях. В живота също се случва така, както в разказите, в които не знаем какво следва, но можем да научим много за себе си от всяка среща с неочакваното.

 

Разговор с писателя Георги Връбчев, който иска да остави след себе си добре възпитани деца, добре написани неща и добро чувство у хората.

 

Кой е Георги Връбчев сега, освен автор на новия сборник с разкази „Акорди“?

Човек, обичащ литературата. Чета непрекъснато. Пиша проза и поезия. Семеен, с две момчета. Работя като нотариус.

Защо „Акорди“?

Защото обичам музиката. Пиша на музика, работя на музика, живея на музика през целия си съзнателен живот. Поради това, във всеки от разказите има вплетена музика или са за музика. Ако има линия, която свързва историите в обща композиция, то това е тя – музиката.

 

 

Сборник "Акорди" от Георги Връбчев

 

Каква музика харесваш?

Рокендрол, от най-леките до най-тежките му разновидности. Баща ми е рокендролър, фен на „Бийтълс”, и аз просто поех щафетата.

 

Снимка към представянето на сборника "Акорди"

 

Обичам и популярни, забавни мелодии, песни, в които има смисъл и не на последно място – ритъм. Обичам също класическа музика – Вагнер, Бетовен, Вивалди, често пиша на филмова музика, фен съм на Лучано Павароти и Пласидо Доминго.

 

Снимка към представянето на сборника "Акорди"

Твоето вътрешно усещане, докато разказваше историите на героите в „Акорди“? Как се чувстваше?

Не мога да пиша като страничен наблюдател, независимо дали го правя в първо или трето лице. Поставям се на мястото на героя и оттам наблюдавам, съпреживявам и записвам. Понякога е изтощително, понякога джойрайд /алюзия с песента на „Роксет”/, но независимо от отражението върху мен като автор, това е единственият начин да предам четвъртото измерение – вътрешният свят, начин на мислене и възприятие на всеки от героите.

Писането. Какво е за теб?

Авалон. Свят, в който намирам себе си, от който черпя сили да продължа напред, независимо колко гъсти изглеждат мъглите наоколо.

 

Георги Връбчев

 

Спомням си един съвет, който Стивън Кинг получава в началото на своята кариера. Препоръката звучи така: Когато пишем, разказваме историята на себе си, а когато редактираме черновата, тогава историята е на път да открие своите първи читатели. Какво си мислиш сега, когато знаеш, че това вече се случва?

Щом го казва той, значи е вярно. Като оставим шегата настрана, книгата „За писането” на Стивън Кинг е пътеводна светлина. „Акорди” е преработен и на „затворена”, и на „отворена” врата, както казва той. Успях да погледна разказите в сборника отблизо, като автор, отстрани, като първи читател, и, доколкото е възможно, от дистанцията на бъдещ, непознат читател. Аз съм доволен от резултата. Надявам се историите да докоснат читателите, да ги хванат за ръка и да ги поведат със себе си далеч след самия край.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Как звучат житейските акорди, когато краят все още не е настъпил?

Историите разказват за нещата от живота, такива, каквито са, такива, каквито можеха да бъдат, такива, каквито не би трябвало да бъдат и такива, каквито би било добре да бъдат. Истории за чувствителната същност на вярата в себе си, за мечтите, за куража, който се изисква, за да се сбъднат, и прахта, в която могат да се превърнат. Романтика, нежност и взаимност, преплетени в днешния свят, в който ценностите се разпадат лесно, но е възможно да бъдат съхранени.

Така звучат разказите от сборника, като композиция от житейски акорди с либрето, странстващо в светове на трепет и изпитания, философски енигми, страст и предателства.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Останах приятно изненадана от непредсказуемата среща между двама от героите, които намират път един към друг, но в продължение на различни разкази. Интересното е, че читателят може да стигне до тази развръзка, ако прочете всички истории в сборника, за да разбере смисъла, който влагаш в това запознанство. Съвременните хора, особено тези в по-големите градове, сякаш не намират толкова лесно пътя един към друг. Това означава ли, че са се изгубили някъде по пътя към себе си?

Вълнува ме идеята за пътя и той присъства в написаното от мен от самото начало. Още повече ме вълнува въпросът за кръстопътищата по него. Те са толкова много, особено напоследък, че е по-вероятно да избереш грешна посока, отколкото да разсъдиш трезво. Затова става все по-труден пътят един към друг, да не говорим за пътя към себе си. И не само за хората в големите градове. Навсякъде е така. Усещането, че светът е малък и сме изключително близо един до друг, съществува, но е илюзия. Затова стават грешки. Няма драма, просто трябва да внимаваш на следващото кръстовище и там да потърсиш верния път, ако е нужно да направиш пълен кръг и отново да поемеш напред.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Това се случва и в „Акорди” и конкретно с двете сродни души, за които говорим. Идват от различни посоки, но се оказват на един и същ кръстопът. Понякога го правя съзнателно, понякога просто нещата сами си идват на мястото.

 


Обожавам вътрешните нишки, усещанията, които спояват отделните истории в обща композиция или различните акорди в рамките само на един разказ. За себе си ги наричам вътрешни кръгове, вътрешни спирали.


Снимка към представянето на сборника "Акорди"

Писателката Елизабет Гилбърт казва, че вдъхновението винаги се привлича от движението. Къде те отведе твоята първа книга „Някъде там…някъде…“, публикувана през 2008 година? Къде е това „някъде“, погледнато тринадесет години по-късно?

Отведе ме по-дълбоко в дебрите на писането, в резултат на което в момента стотици хиляди думи чакат своята среща с читателите. Бързам да внеса уточнение – не всички са в една книга, респективно не всички са част от „Акорди”.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Навсякъде, където можеш да откриеш нещо важно за теб самия. Променлива величина. Не по-малко важно е „там”.  Константна величина. Там, където си себе си, там, където се чувстваш на правилното място. Това, според мен, е и смисълът на метафората „Път към дома” – отправната точка, там, откъдето си тръгнал, където си бил себе си, откъдето можеш да видиш или инстинктивно да намериш вярната посока.  Стига да искаш и да си готов да направиш усилието за това.

 


Пътят винаги е напред, но ако носиш частица от това „там”, няма да има нужда да се връщаш и ще ти е по-лесно.


 

Къде пишеш най-често? Имаш ли свое творческо място?

Уви. Поради липса на време, се научих да пиша навсякъде. Пиша в движение, на телефона, лаптоп, стационарен компютър, на ръка. Нямам избор. Ако искам да го правя, а аз искам, се налага да се адаптирам към ежедневието си и начина на живот, който реалността изисква. Научих се без специална настройка да „излизам” от нея и да „влизам” в историите, които са в главата ми – онзи паралелен поток от мисли, свързани с нещата, които пиша, който от време на време си пробива път в най-невероятни моменти и места. Понякога е изтощително, но накрая е още по-приятно.

Иначе има едно място, където пиша най-добре, на което съм написал най-много неща и където ще продължа да пиша най-добре. Високо в планината. Има и друго – на брега на морето. В последните няколко години станах жертва на нова вълна морско вдъхновение.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Къде те връхлетя за първи път тази вълна от морско вдъхновение? Спомняш ли си мястото?

На сънения, северен плаж на Приморско. Призори, на границата между мрака и светлината.

Как възприемаш природата – вдъхновява ли те, обичаш ли я?

Обожавам я. Израснал съм сред природата. По цели лета, там – горе в планината, под зоркия поглед и с уютната грижа на гората, небето и вятъра. Те са виновни за всичко.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Съвременната проза често разказва историите на жени и мъже в „приключението на живота“, както ти го наричаш. Някои успяват, други не, трети…зависи от гледната точка. Спомням си, че ми каза това в един от първите ни разговори, свързани със сборника „Акорди“. С какво се отличават героите в разказите, които успяват да се справят по-лесно с различните житейски ситуации? Притежават ли някакви специални умения?

Успяват да намерят сили да се справят с трудностите и да продължат напред. Или поне да повярват, че може да го направят. Успяват да обърнат поглед навътре в себе си и там да намерят воля да се сграбчат за косата и да се изтеглят сами, като добрия стар Барон Мюнхаузен.

И ти ли подхождаш така?

В случаите, когато се доверявам на инстинкта си – да.

Четенето е важно за всеки писател, защото създава по-близка връзка със света на писането. Какви книги четеш? Последната, която те накара да се замислиш

Чета книги за удоволствие, книги от автори, от които се уча, както и всичко, което ми се стори интересно. Обичам да чета автобиографии или биографии. Последната книга, която ме накара да се замисля е „Атлас изправи рамене” на Айн Ранд. Дагни Тагарт е любимият  ми женски персонаж. У моите героини има отблясъци от нея.

Творчеството и способността да мислиш различно, помагат ли в твоята работа на нотариус?

Връзката е двупосочна. И двете са интелектуални занимания, което поражда и удоволствието от тях. Образното мислене ми помага в работата. Чета документи или слушам хората и „виждам” ситуацията, долавям причини, мотиви и подбуди. От друга страна, общуването ми с хора във връзка с работата ми, човешките върхове и неволи, радостта и тъгата им, ме развива като автор, обогатява образите ми, добавя достоверни детайли.

Почти всеки човек оставя някаква следа след себе си. Каква искаш да е твоята? На какво прилича сега?

Искам да премина като комета и опашката ми да свети дълго след мен, но това е заради образното мислене, заради това, че съм мечтател и в кръга на шегата. Както казва Рони Джеймс Дио – „мечтите са това, от което сме направени”.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 


Искам да оставя след себе си добре възпитани деца, добре написани неща и добро чувство у хората. Може да стане, може и да не стане, но със сигурност ще опитам. В крайна сметка, ще ми бъде достатъчно, ако след като си отида, се намери поне един човек да каже – Жорето беше пич.

Така живея, така и ще продължа.


 

Тъгата“ – един от разказите в сборника „Акорди“, вдъхва някаква особена надежда за добро, въпреки живота, който ни заобикаля? Къде живее тази надежда сега?

Вътре в нас. Всичко е там, само трябва да го потърсим.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Сякаш децата вярват повече в чудеса, отколкото възрастните. Сякаш, когато пораснем губим усещането си за вълшебство. Имаме ли нужда от щипка магия в живота си, за да преодоляваме по-лесно изпитанията, пред които се изправяме, както героите в разказа „Коледа“?

Имаме нужда от тази щипка магия, независимо кой как я нарича. Тя по-скоро се чувства.

 


Имаме нужда да вярваме, че не всичко подлежи на прагматични изчисления. Според мен, независимо за кой аспект на живота става дума, това „вълшебство”, тази ирационална вяра, прави разликата по-видима и е искрата, която те води напред.


 

Превратностите за момичето и момчето в „Коледа” идват и си отиват, трансформират се и отлитат, точно, както са се появили – внезапно, разтърсващо, нечакано, но оставят след себе си две сродни души, променени, позагрубели, но съхранили частица от онази невинна, детска вяра.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Какво е твоето чудо през тази година?

Имам подозрението, че чудесата не се случват всяка година. На това ме е научил пътят до тук. Чудо е, че намерих време да завърша нещата, които си бях набелязал, след което да се върна към сборника „Акорди” и да го издам. Историите в него отдавна ми се бяха разсърдили. Особено някои от тях.

Радваш се, когато…

Съм здрав, когато съм с близки и приятели.

Какво изпитваш, когато правиш добро?

Несравнимо удоволствие. Несравнимо!

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

В какво вярва Георги Връбчев?

В доброто и в себе си.

Имаш ли мечта, може и детска, която се сбъдна в преживяванията на някои от героите в разказите от сборника „Акорди“?

Да. В „Рокендрол”. Винаги съм избягвал личното си присъствие в това, което пиша, дори, когато съм откривал такова при преработването, съзнателно съм откъсвал историята от себе си.

При „Рокендрол” не е така. Това също е съзнателно. Там присъствам. Не изцяло, но съм упълномощил изрично за участие в разказа абсолютната си вяра, че понякога животът е рокендрол и точно тогава е най-хубав.

 


Живял съм бурно, живял съм аскетично, живял съм гладко, живял съм и грапаво. „Рокендрол” е намигване и усмихнато „благодаря” към онези времена.


 

“For all the years and all the tears”, както казва Джоуи ДиМайо.

„Рокендрол” е пътешествие от онази същата отправна точка – „там”, но в посока – какво би станало, ако…?

Каза, че пишеш проза и поезия. Какво би станало, ако те помоля да споделиш един твой стих?

 

Сбогуване

от Георги Връбчев 

 

Сама сълза прегръща песъчинка,

във шепа пясък на притихнал бряг

и в залез пурпурен и синкав

догаря с утолена страст деня.

 

Догаря и лятото, превърнато в спомени,

в солена носталгия на сладка сълза

и нови надежди за слънчеви пориви,

за повей на трепет, за споделена мечта.

 

Оставям ти лятото, оставяш ми спомена

за твоята вечност, безбрежно море,

дочакай ме, аз ще се топля на огъня

от юлски лъчи и безкрайно небе.

 

Георги Връбчев за сборника "Акорди"

 

Разказите „Коледа”, „Стела”, „Песента на глухара” и „Тъгата” имат награди от литературни конкурси в Италия и Израел. Разказите са включени в новия сборник “Акорди” от Георги Връбчев.

 

Снимки:

Георги Връбчев, фотограф: Станислав Геров

Изображения към интервюто: Pixabay

 


Виж повече за сборника с разкази „Акорди“ от Георги Връбчев: тук.


 

Сподели:

0 Коментари
Inline Feedbacks
View all comments

Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.