Селото притихвa.
Това време на деня, когато слънцето залязва и обагря всичко в златна светлина. Усещане за топла юлска вечер и лозя, които се обагрят в златна светлина. Натежалите гроздове събират най-доброто от лятото. И така, ден след ден.
Връщам се отново в спомена и присядам на каменните стъпала пред къщата, за да наблюдавам цветовете от деня, които преливат от един нюанс в друг.
Така е на село. Земята е изобилна, а гледките – ненаситни.
Животът е сведен до своята изначална простота, но въпреки това е толкова необикновен. Съзидателно творение между хора и природа, което не отстъпва по красота на нищо друго.
Чувствам се смирена и благодарна пред такива гледки.
„Защо ни е вълшебен, чуден остров?!
И на земята стават чудеса!
Великото е винаги най-просто!
Една луна, две капчици роса,
една случайна мъничка разходка
и топлината на една ръка…“
Дамян Дамянов
Земята на баба и дядо е толкова благоразположена към нас. Не знам с какво сме го заслужили, но знам, че баба Виолета и дядо Харалампи, никога не са си тръгвали от това място. Сякаш и храната е много по-вкусна, когато я приготвя в ожулените тавички от онова време.
Все едно гледам детството, но на забавен кадър.
Помня, че като деца ходехме много често боси по голата земя. Изпитвахме истинска радост, когато ровехме с часове в пръстта, без да разбираме какво ни носи това занимание.
По скоро го приемахме като едно от всички забавни неща, които се случват при баба и дядо.
Много години по-късно осъзнах, че земята ни дава повече, отколкото ние на нея. Земята облагородява посвоему човешкото в нас.
Нищо не очаквам, когато съм на село. Просто се оставям на усещането, което ме изпълва с различни контрасти.Чувствам и виждам всичко, но не се опитвам да контролирам абсолютно нищо, защото природата е твърде непредвидима. Глупаво ми изглежда да се правя на по-умна от нея.
Този път мантрата „Тук и сега“, звучи съвсем намясто, дори не е необходимо да дишам няколко пъти дълбоко, за да успокоя разбърканите мисли, които ме навестяват понякога в града.
Животът си тече постарому на село, само около масата има по-малко хора.
Когато навън се свечери ще погледна отново към небето.
Все някъде блещукат.
~ ~ ~
Автор на текст и снимки:
Виолина Харалампиева
Виж още истории от рубриката „Чудеса на село“: тук.
