Април 2022, Правец
Обикалям почти три часа с фотоапарата – не искам да снимам себе си, нито искам някой да ме снима. Търся нещо шарено в този ден, с което да се заиграя. Поне за малко. Срещам няколко познати лица, с които разменяме по усмивка-две, а после продължавам да кръстосвам сама тихите и често пусти улици. Едва ли мога да се загубя между тях, а и да се случи, няма да ми е за първи път.
Ухае на пролет. В душата ми, която още живее в розов цвят от магнолия. В събота, разпъпила се на север в планината.
С Иво приготвяме по-късно вечеря за трима, а в неделя започва да вали. Имам нужда да се прибера в себе си и да забравя студеното време в тази история, за да си припомня настоящето в друга. Наситенозелена събота, отново в Правец.
Юли 2021
Харесва ми очарованието, което някои малки градчета излъчват.
“Градчета”, защото сякаш това определение много повече им приляга заради усещането за общност в тях. Забелязвам, че хората не бързат. Говорят си повече, когато се срещнат. Не се подминават.
Обикалям почти в кръг, за да разгледам новия облик на мястото, познато ми от няколко години. Впечатлена съм от промяната. Красиво, чисто, подредено.
По същото време изпитвам някакво сантиментално чувство, което граничи с носталгия. Свързвам го с това, че съм отраснала в малък крайдунавски град.
Хубаво ми става, когато наблюдавам спокойствието, което се е настанило наоколо. Не знам дали наистина е така или всичко е само привидно.
Човешките лица боравят с различни изражения, но душата, тя си остава само една.
Стара планина разсейва навреме излишните мисли, които се появяват, за да разбъркат тишината в събота.
И все пак продължава да бъде хубаво, така, на припек, в компанията на Диоген, който още търси.
Септември 2020
Тази година е особена, сякаш не се е случила, но не мога да я прескоча просто така. Затова я разказвам само в няколко снимки, близо до езерото в Правец. Хората казват, че водата успокоява човешкото в човека.
Август 2019
Отново е събота.
Навън вали. Обичам това време, но нямам търпение дъждът да спре, за да направя поне една обиколка на велоалеята в град Правец. И той наистина спира.
Хоризонтът е облечен в наситенозелена премяна, която много му отива. Накъдето и да погледна, очите ми потъват в кратко безвремие, в което забравям къде се намирам.
Никак не е лесно да повярвам, че една частица от заобикалящата действителност, е способна да промени общата ми представа за голямата картина в страната, в която живея. Но продължавам да събирам повече частици от настоящето, за да си сглобя мой свят от различни реалности, в който мога да остана по-дълго.
Сливам се с движението и нюансите на планинския пейзаж. Вече сме едно цяло. Следвам вятъра и изживявам момента заради момента.
Изглежда, че съм попаднала на място, с което си подхождаме. Стремя се да не разсъждавам прекалено, знам, че понякога тишината казва всичко, което думите не смеят да изрекат.
Качвам се на моста, който преминава над тихото езеро и свързва велоалеята с парка на брега. Пейките наоколо обещават дълги разговори, дълги срещи, дълго време за съзерцание навън и навътре. Усещане за достатъчност.
Още една обиколка с колелото и денят се подрежда в календара на живота, а частиците, които събирам, стават все повече.
01 януари 2013
Така започна тази история, в първия ден от новата година.
С първата ни обща снимка край езерото в Правец, направена с телефон. Още я пазя, като скъпа частица от едно друго настояще, в което светлината отразява времето между всички следващи години.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.
