История от поредицата
„С Родопите в рая“
Веско и Сузи от село Ковачевица. Още приготвям една от рецептите на тези слънчеви хора, с които се запознахме преди няколко години в тяхната къща.
Сякаш ми се разказват точно такива истории напоследък, за скромното и тихо живеене, което събира на едно място дните, пълни с добри думи, изречени от хората, с които се срещаме по пътя.
Лятото на 2016 година
Веско и Сузи ни посрещат съвсем непринудено, като дълго чакани гости. Чувството, когато някой отвори толкова широко вратата на своя дом, та чак те пусне до сърцето си, не може да се обърка с никое друго. Мястото само по себе си изглежда някак специално, но не защото е в Ковачевица.
Искам да обиколя всеки квадратен сантиметър наоколо, така правя, ако усетя, че съм попаднала, където трябва да бъда. Но времето през юли има друг план, който някак недоловимо, но сигурно засенчва моята представа за деня.
Тъмните облаци се скупчват почти един върху друг и променят слънчевата ми прогноза. Но нищо, пак ми е хубаво, когато гледам от чардака как ледените топчета подскачат едно през друго и се превръщат в безформени капчици, които много бързо попиват в земята. Като в детска игра е, но се случва наистина. Нали при децата всичко е истинско.
Токът спира внезапно, дори не премигва предварително, както обикновено става на село, но на топчетата това не им пречи. Нужно ли е тогава да се вълнувам и аз…?
Всичко преминава мимолетно, както е дошло. Изведнъж. Изглежда, че сме постигнали някакво временно примирие с небето.
Нямам вече мой план, но не ми трябва, този започва да ми харесва все повече. Гледката към планината е поразителна, като бистро езеро е – кристално чиста и напълно прозрачна. Отварям прозореца на малката стая и се оглеждам в оставащите часове от следобеда, не мога да откъсна очите си от великолепието на пейзажа, който природата е изваяла между хълма и моравата. Зеленото в равнината, е станало още по-наситено зелено.
Навън е прохладно привечер, полъхва лек ветрец от Западните Родопи, които се простират, докъдето погледът ни стига.
Веско ни показва изобилието в зеленчуковата градина, докато е още светло и могат да се различат отделните растения. Разказва ни как със Сузи се грижат за безценните дарове, отгледани на тяхната земя, с тяхното усърдие. Не ми е трудно да го забележа, защото тя е още там.
Няма как да останем гладни в къща на село. Има храна за тялото, има и за душата.
Тази вечер живеем в хармонията на цялото, в нашето разбиране за нея.
Веско ни приготвя домашен зелен боб на тиган, за който едва ли ще се сетим, че може да бъде важна част от менюто, ако той не му обръща особено внимание, когато се чудим какво да си изберем за вечеря. Умуваме известно време, но приемаме предложението му. Няма място за предразсъдъци в Родопите.
Вкусът преобръща представите ми за този вид зеленчук, който не ми е сред любимите, още от детството.
Лятото на 2021 година
Често се сещам за очарованието на онзи топъл юлски ден, неподправената обстановка в къщата на Веско и Сузи, ароматните розови и жълти цветчета, които пълзят по оградата и надничат закачливо между камъните и дървените парапети.
Богатата градина в подножието на планината, засята с всякакви български зеленчуци. Вкусната и питателна храна, разказана с историите, които ни свързват и остават между нас.
Спомням си с каква искра в очите говореха тези хора. Така, както се гледат още. Като че ли между тях е някак по-светло.
Нима не се крие в това една част от същината на живота.
Близо до природата. Близо един до друг. И въпреки всичко останало – животворно и доста смислено.
„Фасулска работа“, биха нарекли някои това скромно и тихо живеене, все по-трудно постижимо в големия град, където повечето неща изглеждат така, сякаш не са си на мястото.
~ ~ ~
Сега, когато мама ме попита искам ли суров зелен боб, отговорът винаги е един и същ, а рецептата – онази на Веско и Сузи от Ковачевица.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.
