Няколко очарователни снимки от хижа „Малка Юрта“, публикувани някъде в интернет, се превръщат в спонтанно желание, породено от усета, че там ще е още по-хубаво.
Така се случи шест лета по-рано, когато…
Грабваме раниците, а ден преди това разказваме на двама приятели за познатите планински гледки и четворната стая в хижата. Вълнението ми прилича на това в ученическите години, в които очаквам с нетърпение, което не мога да скрия, всяка следваща екскурзия, без да мисля за нищо друго.
Когато пристигаме в хижа „Малка Юрта“, в подножието на Рилските езера, се радвам на малкото пространство в стаята и двуетажните дървени легла, покрити със зелени вълнени одеяла, върху които цъфтят големи еделвайси.
Уютно, чисто, приветливо и задушевно. Неповторимо.
Никак не е изненадващо, че разполагаме само с няколко квадрата и обща баня, но все едно имаме всичко, от което се нуждаем на такава надморска височина. Двата чайника с билков чай от ароматни билки, които къкрят върху печката, сякаш нещо си шушукат, допълват непрестореното чувство, че сме повече от желани в хижа „Малка Юрта“.
Хижарите се усмихват, когато ни приготвят вкусна скумрия на скара, вероятно вярват – и те като нас, че вечерята в планината е преживяване за всички сетива, като никое друго.
Едва ли някой ще подложи на съмнение това, че по-късно заспивам почти веднага, докато се сгушвам между топлото одеяло и усещането за хижите от едно време. В планината е така, обръщаш внимание на подобни неща, които те правят щастлив на момента. Когато се събуждам на сутринта, не се учудвам, че лъчите на слънцето продължават да заслепяват незначителното в живота.
Закусваме около хижата навън, сред дивата природа, а после тръгваме към първото от Седемте рилски езера. Познавам пътя от дете, от онези години, когато още няма построен лифт, но нито едно изкачване не си прилича с предното, защото перспективата на времето е различна всеки път.
Все едно с физическите усилия, свързани с усещане за болка, се опитвам да покоря нещо в себе си, а то продължава да бъде все така непокорно, макар да не му личи чак толкова.
Пак съм същото момиче, което на дванадесет години плака с глас около първото езеро, но в друга история, в която се препъвам отново, за да си припомня „една много важна мисия“.
Малко ме е страх, не много, но продължавам да вървя. Не се отказвам. Мама ми е поверила немския термос, пълен със студена вода – „за из път, пази го“, както ми казва в началото. Чувствам се важна, останалите в семейството разчитат на мен, до момента, в който се спъвам в някой от по-едрите камъни, защото съм заета да се страхувам, вместо да гледам къде вървя. Плача с глас, не се крия от сълзите , а „важността“ ми се изпарява заедно с водата от счупения термос. Никой вече не разчита на мен, но аз имам нужда от всички, за да преглътна по-бързо огорчението на провалената мисия.
Понякога, когато разказвам тази история, си мисля колко е съществено да се чувстваш „важен като дете“, а не като възрастен, но това го разбираме едва по-късно, през погледа на всяка следваща година. Поредното завръщане към важното в живота, но за първи път в хижа „Малка Юрта“.
Няколко очарователни снимки, публикувани някъде в интернет. В какво ли ще се превърнат? Шест лета по-късно.
Виж още истории от рубриката “Природа”: тук.