Какво могат да направят няколко очарователни снимки от хижа „Малка Юрта“?
Така се случи, четири лета по-рано, когато…
Грабваме раниците, а ден преди това разказваме на двама приятели за познатите планински гледки и четворната стая в хижата. Почти, както в ученическите години, в които очаквах с нетърпение и вълнение всяка следваща екскурзия, без да мисля за нищо друго.
Когато пристигаме в хижа „Малка Юрта“, в подножието на Рилските езера, се радвам по детски на миниатюрното пространство в стаята и двуетажните дървени легла, покрити със зелени вълнени одеяла, нашарени с големи еделвайси.
Уютно, чисто, приветливо и задушевно. Неповторимо дори.
Разполагаме само с няколко квадрата и обща баня, но все едно имаме всичко, от което човек се нуждае на такава надморска височина.
Вечерта се сгушвам между топлото одеяло и усещането за хижите от едно време. Така заспивам почти веднага, а малките неудобства изглеждат съвсем незначителни.
В планината е така, не обръщаш внимание на подобни неща. Защото, когато слънцето грее жарко на сутринта, лъчите му заслепяват останалото.
Закусваме отвън, а после тръгваме към първото от седемте Рилски езера.
Познавам пътя от дете, но нито едно изкачване не си прилича с предното, защото перспективата на времето е различна всеки път.
Все едно с физическите усилия се опитвам да покоря нещо в себе си, а то продължава да бъде все така непокорно, макар да не му личи чак толкова.
Пак съм същото момиче, което на дванадесет години плака с глас, около първото езеро, но в друга история, в която се препъвам сега, за да си припомня една много важна мисия.
Малко ме е страх, не много, но продължавам да вървя. Мама ми е поверила немския термос, пълен със студена вода – за из път. Чувствам се важна, останалите в семейството разчитат на мен, до момента, в който се спъвам в някой от едрите камъни. Започвам да плача с глас и важността ми се изпарява заедно с водата от счупения термос. Никой вече не разчита на мен, но аз имам нужда от всички, за да преглътна по-бързо огорчението.
Понякога е нужна малко важност по детски, за която да разказваме, когато пораснем, мисля си, докато продължавам да пиша.
Няколко снимки, публикувани някъде в интернет. Четири лета по-рано.
Поредното завръщане. Но сега за първи път в хижа „Малка Юрта“.
Виж още истории от рубриката “Природа”: тук.
