Разхождам се по непознатите улици на града и разглеждам наоколо, сякаш приличам на едва проходило дете, на което всичко от света на възрастните му е интересно, макар да не го разбира все още. Съвсем забравям за умората, натрупана през останалите дни от прекаленото обикаляне на изложбения център във Франкфурт – Германия.
В този ден бързането изчезва. В този ден ходя бавно и се оглеждам в изобилието от всякакви плодове и зеленчуци, подредени върху очарователни стъклени витрини. Почти навсякъде са.
Удивена се въртя с фотоапарата в четирите посоки, като нямам представа накъде е север, нито юг. Просто се радвам, защото не вали.
– Като пумпал си – понякога така ми казваха като дете.
В началото подхождам с известни предразсъдъци към тази командировка в Германия, но после осъзнавам, че не бива да бъда толкова предубедена. Така мога да пропусна различни преживявания и различни хора.
Усещам жажда. Устните ми прилепват една към друга.
По пътя се освежавам с прясно изцеден сок, а след това продължавам да се въртя, докато наближи време за вечеря. Този път е в скромен, но спретнат италиански ресторант, скрит между нови и старинни сгради на уединена улица в кокетното градче Висбаден, което ми напомня по някакъв странен начин за Капана в любимия Пловдив.
– Искаш ли да ти приготвя прясна паста с пюре от тиква и филирани бадеми? – мъжът ме пита на български.
– Ястието го няма в менюто, но е много вкусно.
Има нещо, което ме докосва, както нищо друго. Където и да ходя, каквото и да правя, то не се променя, както човешкото отношение, изписано по лицата на добрите хора. Независимо на какъв език говорят, те се разбират.
~ ~ ~
Сега вечеряме топла крем супа от тиква у дома, която непредубедено подхожда на времето в тази история, случила се шест години по-рано, когато навън е есен и не вали. Нито дъжд, нито сняг.
Виж още истории от рубриката “Излет”: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.