~ латинска поговорка ~
~ ~ ~
Вярвам в този път напред, за който не мисля предварително, защото се случва от само себе си, дори и само привидно да е така. Същият, който ни отведе до божествено място, на което си представях, че ще стигна някой ден, но не толкова скоро. Това изумително чудо на природата, което прилича на известна и екзотична дестинация от туристическа програма, може да бъде преразказано като река, като скала, като пещера.
И всичко изброено ще бъде вярно, защото животът е като мост, който свързва пътя ни от всички страни. Ако имаме повече доверие в него и оставим нещата да се случват естествено, като не се намесваме постоянно, тогава може да преминем по моста без да се страхуваме, дори и някои от дървените дъски да изглеждат по-малко сигурни от други.
От коя страна на моста бях сега?
Пътят към град Враца се отклонява в непозната посока, сякаш заобикаля покрай онези величествени скални върхове, които всеки път наблюдавам с една особена възхита. Този път имам чувството, че ще ги пропусна, докато криволичим ту вляво, ту вдясно по шосето, за което днес оживлението е неочакван изход от скучната самота на останалите дни. Минути преди това, когато още сме по пътя към Враца и слушаме приятна музика, с Иво си говорим, че никога не сме ходили в Криводол, разпознаваме го единствено като град от указателните табели в Северозапада.
Скалите донякъде ми липсват, свикнала съм с това да присъстват в гледката, като нещо велико, което винаги ще е там. Някъде отсреща по пътя, който никога не свършва във високите и остри върхове на зъберите, а преминава отвъд тях, като преодолява скованото и студено излъчване, което понякога се поражда във възприятията на хората за планината.
Криводол се очертава на хоризонта, след който продължаваме нататък, защото животът има друго намерение в този топъл и слънчев ден от май.
В душата ми ухае на люляк, на бонбони виолетки, покрити с хрупкава захарна глазура, на пролет, на лято, което още не е било.
– Лиляче – 1 километър – Иво прекъсва мислите ми, потънали в унеса на последните секунди, докато се отклоняваме към селото. – Нали вчера ми каза за него…?
Като ли съм в чудото на живота, който ще бъде. Отново.
– Но той е точно тук. Разказах ти за Божия мост, когато разглеждах забележителностите във Врачанския Балкан. Нека продължим, не е далече, има около два, три километра.
Когато напускаме границите на старото средновековно село Лиляче, пътят преминава в коларски, покрит е с дребни, бели камъни, които усилват първоначалното ми въодушевление от приключението, но не затрудняват придвижването в хубаво време до Божия мост. Следваме кафявите табели, а те ни отвеждат над селото, на билото на планината. В ангелската градина. Като че ли съм леко учудена от надписа върху арката на входа, но вероятно и той не е случаен, както всичко дотук.
Животът е мъдър в своята същност, по-мъдър, отколкото е възможно да си представим, когато се опитваме да надникнем отвъд дните, защото ни се струва, че настоящето не е достатъчно, а обикновено е.
Иво е по-нетърпелив в желанието си да открие още едно от чудесата на Северозапада. Изчезва в мига, докато се спуска към долината. Обикновено е обратното. Изведнъж забравям всичко, което съм прочела за произхода на природния феномен Божия мост. По пътя надолу ме водят инстинктите и гласовете на хората. Може би и още нещо, за което не търся никакво обяснение. То е в случващото се в мен и около мен. В неизвестното. Бог е в красотата, в историята на мястото, във времето, сякаш на шега отклонило се по пътя към него.
Река Лилячка бара се промушва между всяка една от извивките на скалите, както го е правила хилядолетия назад. Лъкатуши свободно покрай тесните и широки пролуки, които сама е издълбала в камъка. Прозрачна като стъкло – чиста, бистра и дива, спокойната вода намира своя път по пътя, който прилича на огледало. Под повърхността, където животът е още по-интересен, рибите създават усещане за нестихващо вълнение, което по нещо си прилича с моето.
Наоколо и високо в небето прелитат ято птици. Други чуруликат между клоните на дърветата, като виртуозни музиканти, които се разпяват за предстоящ концерт в гората, без да се нуждаят от генерална репетиция, защото всичко е наистина. Ехото също. В хармонията на цялото, в повторното преживяване на сътворението, в този миг от сетивно и невидимо, светът ми се събира на Божия мост.
Ангелската градина е на Божия мост.
– Ела при мен.
Няколко крачки нагоре е проходната пещера.
„Разходи се още навътре, а после погледни над скалните отвори“, Иво ми показва откъде е минал, но не ми разказва повече, защото и той вярва, че всеки човек има очи и уши за различни неща.
Докато вървя по дървения мост наобратно, се спирам, за да погледна скалните възвишения от другата страна. Бог е и в тази мелодия на тишината. Истинско чудо е, че в момента долината се оглася от звънците на стадо овце.
Мистични.
Митични.
Магични.
Магнетични.
Като недовършена симфония в подножието на планината, композирана някъде в небесата над Божия мост.
Бог е навсякъде.
В природата. В човека.
В природата на човека.
~ ~ ~
Якоб Бьом
Виж още една история от Северозапада: тук.
Твоят имейл адрес няма да бъде публикуван. * показва задължителните полета.